Дълго
време отлагах тази публикация от
Глухарчето, несъзнателно
може би, защото е една от най-тежките до
сега... Но осъжда неща от не толкова
далечното минало, които, макар и грозни, не бива да се
забравят.
*
* *
Аз
съм престъпница.
Трябва
да бъда наказана. Но още няма такъв
закон, нито норматив, нито декрет за
моето престъпление. А то е опасно,
противообществено, срещу човечеството,
срещу бъдещето.
Затова
аз си издавам закон и се самоосъждам на
смърт, и то на най-позорната: чрез
обесване!
Изправям
се на саморазпит. Под клетва: истината
и само истината!
Аз
наруших морала по най-брутален начин.
Предумишлено
убийство.
Сам-сама
водя процес – пръв в историята на
юриспруденцията. При закрити врата. Аз
съм обвинител, адвокат, свидетели, съдия
и съдебни заседатели.
Това
е обществен скандал! Най-гнусна перверзия!
[…]
Тежко
пострадалите от моя пръв удар, а може и
смъртно ранените са неизвестни. Деца,
които са носели божа искра в ръката си,
но са били пренебрегнати. За някои от
тях това може да е било за цял живот.
Следите са заличени. Няма отпечатъци
от малолетни пръсти.
[…]
Убит
– утрешният ден, в който лицемерно се
кълнат.
Успевачи!
Строители на разрухата! Касоразбивачи
на духовната съкровищница! Да ви са
честити ордените и наградите!
Обир
с взлом на храма.
Успехът
в този соц-строй, самообявен за най-добър
от всички възможни светове, в този
рай-ком, е пладнешки грабеж.
Беж,
ограбени! Вие сте виновни! Кой ви разреши
таланта?
Грабеж
на чужда радост, на чужди заслуги, на
чужда любов. Грабеж със специални
пропуски за избранници.
Бягай,
крадецо, докато не са те пипнали! Гузната
усмивка те издава. Презрителните погледи
са по петите ти.
©
Блага Димитрова, автор
No comments:
Post a Comment